Разговорите за Левски и ЦСКА никога не минават без солидна доза емоции. Така протече и нашата дискусия с бившия баскетболен национал Бойко Младенов на тази тема. Пред Sportal.bg, навръх 40-я си рожден ден, той разказа как са го посрещнали феновете на „червените”, след като вече е носил екипа на вечния съперник, кои са бъдещите лидери на българския баскетбол и потърси причината за липсата на ЦСКА в баскетболния елит.

- Вие сте известен с пристрастията си към Левски, но обличате и екипа на ЦСКА. Как Ви приеха феновете на „армейците”?
- Бях някакъв лик на Левски и червената общност трудно ме прие. Никога няма да забравя този транспарант в зала „Христо Ботев”, още ми стои пред очите - „Червената крепост няма място за троянски коне, Бойко Младенов е говедо, това го знае всяко хлапе.” Такава радост ми достави на душата, че ме оприличиха на говедо, че още го помня и го нося с гордост в сърцето си.

- След това как се разви всичко. Тогава все още имаше емоции в баскетбола, имаше Левски и ЦСКА, пълни зали.
- Имаше, да. По различен начин бяха тогава нещата. Спомням си с носталгия и се надявам това време пак да се върне някога.

- Колко липсва Вечното дерби на българския баскетбол?
- Страшно много липсва. Смятам, че този отбор (б.а. ЦСКА) беше умишлено съсипан. Минаха вече около 15 години и никой не потърси отговорност в никого защо това се случи и защо все още този отбор го няма в елита.

- Изглежда нереално да няма спонсори, които да искат да помогнат на отбор като ЦСКА.
- Това е много голям отбор. Има доста богати хора в България, които симпатизират на ЦСКА и биха дали пари, за да съществува отборът. Не знам след толкова години защо нещата не са се променили и такъв отбор все още няма.

- Проблемът не е само Вечното дерби. В българския баскетбол няма дербита и в големите градове. Защо?
- Нещата се губят още в началото. Децата трябва да бъдат ориентирани какво да правят, трябва да им се покаже, да им се даде възможност да си избират какъв спорт да спортуват. Залите трябва да започнат да се пълнят с деца, тези деца да започнат да влизат в юношеските гарнитури, да влизат в мъже и да има повече конкуренция, която да се пръсне по отборите, дори да не са само в София. В София имаме само мъжки отбор на Левски, за толкова голям град , това е смешно. В Сплит, който е много по-малък от София има пет отбора по водна топка.

- Водната топка е религия в Хърватия.
- Защото имат успехи. Има хора, на които децата искат да подражават. Ние нямаме такъв баскетболист, на кого децата да искат да приличат. Все още нямаме, надявам се да имаме скоро и съм сигурен, че ще имаме такъв. В момента има много талантливи момчета, които израстват.

- Александър Везенков не е ли такава фигура?
- Той може да стане този баскетболист, на когото децата да искат да подражават. Да се будят всяка сутрин и да казват, че искат да са като него. Но Везенков не е Йокич, не е Лука Дончич, надявам се да стане. Да има този шанс, поне да се доближи до тях. Но ни трябва един или няколко, които наистина да мотивират младото поколение, да им дадат пример. Саша показва отношение, което наистина е прилежащо на такива големи имена в баскетбола. На терена и извън него той е пример за поведение. А той е звездата на българския баскетбол. На него му трябват само успехите, но съм сигурен, че те ще дойдат. Ще има доста големи успехи.
Надявам се Константин Костадинов да продължава в същия дух по пътя, по който е поел и никога да не поглежда назад. Да помни от къде е тръгнал, но никога да не се връща там. Да продължава да се развива. Има уникален отбор и уникален шанс да постигне много. Той е страшен талант. Надявам се да стане идол на младото поколение, както и Емил Стоилов. Не изключвам Везенков. Той не е първа младост, но има още накъде да се развива.

- Как се промени баскетболът в България от времето от Вашето време до този момент?
- Като се отказах и си казах, че нивото на баскетбола ще се вдигне поне малко, след като ме няма (смее се), но съм направил страшна грешка в преценката си. Баскетболът беше по-различен. Младите баскетболисти сега ще си кажат „Този от комунизма там”. Не, не съм от комунизма, а от преди 10-15 години. Играл съм с най-добрите баскетболисти в България. Нещата бяха наистина по различен начин. В един момент в Левски имаше петима лидери. Не знаеш на къде да погледнеш. Гледаше се всяка една твоя грешна стъпка, натякваше ти се, казваше ти се къде грешиш, имаше кой да ти помогне игрово на терена, на тренировки, от кого да потърсиш съвет. Играта беше много динамична, много физическа. Нещата бяха по абсолютно друг начин. Залите бяха пълни и това също даваше и различен облик на самата игра. Сега като играеш пред празна зала и я гледаш по телевизията, баскетболът изглежда съвсем различен.

- С какво не можете да свикнете в съвременния баскетбол?
- Празните зали – това нещо ме побърква, наистина. Как може да са толкова празни залите. Те не бяха пълни и преди пандемията. Не знам защо се случи това. Помня моменти, в които съм играл във Варна, а ДКС се пръскаше по шевовете, в Ямбол, в Ботевград. Имаше хора, които ни чакаха пред залите. Още с влизането, настроението за мача беше приповдигнато. Играли сме мачове в зала „Христо Ботев” срещу Фенербахче, имаше хора, които стояха отвън, защото нямаше билети, за да влязат да гледат мача.

- Всъщност колко голям проблем е това, че баскетболистите са неразпознаваеми лица?
- Да, наистина не са разпознаваеми. Това се дължи на празните зали и на рекламата на спорта, която не съществува. Трябва да имаме някаква реклама, трябва този спорт някой да го рекламира. Трябва ни този баскетболист, който всички чакаме да даде тласък на баскетболна България. Дано скоро се случи и дано скоро се появи такова момче, което да вдигне нивото на баскетбола.

Снимка: Личен архив